Вярата в предопределението

Вярата в предопределението в исляма не означава фатализъм или пасивност, а е признаване на волята на Аллах, съчетано с утвърждаване на отговорността на човека. Справедливостта на Аллах не може да бъде измерена с ограничените човешки мерки; защото както ученикът може да сметне наказанието от учителя си за несправедливост, докато то е самата справедливост за негово добро, така и предопределенията на Аллах може да ни изглеждат неясни, но в същността си те са мъдрост и справедливост, чиито всички аспекти не можем да обхванем.

Аллах дава на човека разум и воля и го държи отговорен само в рамките на неговите възможности и свобода. Текстовете, които внушават принуда, се отнасят до космически дела, които са извън нашите възможности и за които рабът не е отговорен, докато делата, за които следват награда и наказание, са в сферата на човешкия избор. Следователно, напътствието и заблудата са резултат от стремежа на човека и неговите дела, които е избрал със свободната си воля.

Праведните предци (салаф) са взели вярата в предопределението като подтик за работа, джихад и предприемане на необходимите средства, вярвайки, че препитанието (ризк) и срокът на живота (ажал) са предопределени, затова са работили усърдно и са се уповавали на Аллах без мързел или бездействие. А позоваването на предопределението за оправдаване на небрежност или грях е слаб и отхвърлен аргумент, защото човек не знае своето невидимо (гайб), а се поддава на своите страсти, и никой няма извинение да изостави това, което Аллах му е заповядал.

الإيمان بالقدر في الإسلام لا يعني الجبر أو التواكل، بل هو إقرار بمشيئة الله مع إثبات مسؤولية الإنسان. إن عدالة الله لا تُقاس بمقاييس البشر القاصرة؛ فكما قد يرى التلميذ تأديب معلمه ظلماً وهو عين العدل لمصلحته، قد تبدو لنا أقدار الله غامضة، لكنها في جوهرها حكمة وعدل لا نحيط بكافة جوانبهما.

يعطي الله الإنسان عقلاً وإرادة، ويحاسبه في نطاق قدرته وحريته فقط. النصوص التي توحي بالإجبار تشير إلى أمور كونية فوق طاقتنا لا يُسأل عنها العبد، بينما الأعمال التي يترتب عليها الثواب والعقاب هي في دائرة اختيار الإنسان. لذا، فإن الهداية والضلال هما نتيجة لسعي المرء وأعماله التي اختارها بإرادته الحرة.

اتخذ السلف الصالح من الإيمان بالقدر دافعاً للعمل والجهاد والأخذ بالأسباب، مؤمنين أن الرزق والأجل مقدران، فعملوا بجد وتوكلوا على الله دون كسل أو خمول. أما الاحتجاج بالقدر لتبرير التقصير أو المعصية فهو حجة واهية ومردودة، لأن الإنسان لا يعلم غيبه، بل يستجيب لشهوته، فليس لأحد عذر في ترك ما أمره الله به.